Въстанието на Константин и Фружин – 1408г.

Фружин начело на българските войски

 До началото на XV век Османската империя доминира Балканите и завзема големи територии. Турците умело се възползват от обстановката и междуособиците на полуострова и започват да се превръщат в голяма сила. През 1402г. обаче държавата им е поразена от голяма трагедия. Войските губят кърваво сражение край Анкара, където  монголският предводител Тамерлан се изправя срещу основните сили на султан Баязид и ги разгромява по невъобразим начин. Баязид е пленен и разкарван в клетка с армията на монголеца. Осмаснката империя е хвърлена във война за престола и от ситуацията решават да се възползват двама българи – Константин и Фружин. Те обаче далеч не са обикновени бунтовници. Изворите по въпроса са категорични – двамата водачи са синове на последните царе от великата династия Шишмановци. Баща на Константин е Иван Срацимир, а на Фружин – Иван Шишман. Борбата започва от град Видин и се разпространява бързо из Северозападна България. Двамата братя обединяват поробения народ срещу османския завоевател, а зад тях стоят сръбския княз Стефан Лазаревич и влашкият войвода Мирчо Стари – бащата на Влад II Дракул. Въпреки подкрепата обаче въстанието приключва с неуспех. Сведенията за хода на военните действия са малко, като от тях става ясно само, че българите са разбити от сина на Баязид – Сюлейман. Макар и разгромени, синовете на последните Шишмановци оцеляват. Константин бяга в Сърбия, а Фружин се отправя към земите на днешна Унгария. Въпреки неуспеха, Фружин до последно се бори срещу османските завоеватели. Той често е замесван в действията срещу империята, а смъртта си среща геройски в битката при Варна през 1444г. Въстанието на двамата благородници носи след себе си големи последици. Българите доказват, че не са готови да се примирят със съдбата си, а като естествено негово продължение още през същата година в Айтос и Провадия избухват други две, по-малки въстания срещу турците.

Първо търновско въстание – 1598г.

боляринът Тодор Балина

 Скоро след смъртта на Баязид, гражданската война в Османската империя приключва. На престола се възкачва неговият син – Сюлейман, който успява да превърне държавата в една от най-силните империи в света. По време на неговите наследници българският народ дълги години не успява да повтори примера на последните Асеневци. Смазващата сила на тиранина е твърде голяма и сякаш непреодолима. Българският народ изчаква промяна в международната обстановка, която да му позволи да въстане. Именно това се случва през далечната 1598г. Срещу османските сили, през 1592г. се изправя могъщата Австрийска държава. На своя страна Хабсбургите привличат много османски васали – християни, които да се сражават редом с тях срещу турците. Под пълководството на влашкия княз Михаил Витязул няколко Османски крепости край Дунава са нападнати, а към редиците на войските му се включват много българи. През 1595г. близо 2000 хайдути нападат София. Австрийците решават да включат поробения български народ в своя план. Организиран е заговор за бунт, начело на който застава никополският болярин Тодор Балина, дубровнишкият търговец Павел Джорджич, търновският владика Дионисий, както и много други висши духовници. Тези основни фигури си разделят територията на „окръзи“ в които да действат – Никопол, Варна, Шумен, Пловдив, Търново и Русе. Започва масирана подготовка, а в делото се включват и много доброволци. Австрийският император обещава военна и финансова помощ. Поводът за избухването на бунта става поредния поход на влашкия княз Михаил. Той повежда войската си и опожарява няколко важни османски крепости, като по пътя си разбива изпратените срещу него турци. Българите също започват своята борба – въстанието започва и близо 12 000 родни бунтовници се отправят на кърваво сражение. За свой водач те избират Шишман III – личност , за която се твърди, че е потомък на династията Шишмановци. Бойните действия се разпростират и правят въстанието втория най-голям опит за освобождение. Османците обаче мобилизират войските си и потушават с кръв бунта на българите. Водачите на въстанието, както и хиляди българи-участници са принудени да избягат отвъд река Дунав, за да се спасят от възмездието на поробителите. До голяма степен до разгрома на заговорниците се стига заради бездействието на австрийския император, който така и не оказва обещаната помощ.

Второ търновско въстание - 1686г.

Ростислав Стратимирович

Дълги години минават след кървавото потушаване на Първото търновско въстание. Ситуацията в Европа сякаш си остава все същата за българите. Османската империя се е вкопчила в държавата на Хабсбугите и двете страни воюват все по-често. В края на XVII век турските войски все по-стремително напредват към Австрия и през 1683г. започва едно от най-важните сражения за цяла Европа – Битката при Виена. В продължение на 2 месеца градът е подложен под обсада, а Западна Европа – пред едно от най-сериозните изпитания. Полският граф Ян Собиески обаче повежда обединените войски на Запада и се изправя срещу османския велик везир. Християнските сили надделяват и започва хегемонията на Австрийската империя над Стария континент. Разгромът на османците е поредната надежда за поробените българи. Според сведенията, в България започва подготовка за поредната борба с поробителите. Начело на движението този път застава търновският болярин Ростислав Стратимирович. За него също се говори, че е потомък на цар Иван Срацимир, но тази информацияе твърде неясна и необоснована, за да бъде приета като изцяло истинска. Той води бунта, който избухва през 1686г. в старопрестолния град. Срещу въстаналите българи обаче е изпратена редовна турска войска, с която те не могат да се справят. Няма сведения за военна или финансова подкрепа от никоя Западна държава. От старата столица до София близо 4000 българи се бият с турците, като накрая са разбити напълно. Водачите бягат и се укриват в светата обител на Рилския манастир, а по-късно се отправят към далечна Русия. Много от историците са приели Второто търновско въстание за легендарно, причината за това е, че то е описано само в един източник. Твърди се, че тази информация твърде добре обслужвала руските интереси на Балканите през ХIХ век. Със сигурност обаче бойни действия в района на Търново са водени и то през същия период, за това свидетелстват османски документи.

Първите три големи въстания срещу османците завършват с неуспех. В последствие османците не прощават на дръзналите да се опълчат българи. Въпреки тежкия хомот който налагат обаче, те така и не успяват да сломят могъщия български дух, с много кръв и борба поробения народ най-накрая успява да заслужи своята свобода. Следете публикациите ни за да научите повече за забравените въстания на България.

Петър Парчевич

 Края на XVII век, след края на първите три въстания срещу турците, в България обстановката се е променила значително. Примерът на Константин и Фружин, Тодор Балина и Ростислав Стратимирович ясно говори, че българското население далеч не се е примирило със съдбата си. Годината е 1688 и в покорените територии се готви поредния голям бунт срещу тиранина. Нека разкажем малко по-подробно за прелюдията на въстанието. Изворите от периода са единодушни, че в Северозападна България по онова време постепенно са се оформили католически религиозни общности. Причините за проникването на това течение на християнството не са съвсем ясни. Някои историци твърдят, че католицизмът е пренесен от честите походи на унгарците срещу султана, или пък от западни рудари, нанесели се в земите на покорената държава. Други изследователи са обединяват около идеята, че приемането на върховенството на папата се дължи на очакваната от българите помощ от Западните държави. Северозападните територии населени с българи стават по-благослклонни към католиците. Постепенно голяма част от останалата българска аристокрация започва да вярва, че освобождението на родината е възможно, с подкрепата на могъщите католически монарси. В хаоса на динамичния ХVII век, двама българи се открояват и започват на своя глава да преговарят с големи западни владетели.

Тези “инициатори” са епископите Петър Парчевич и Петър Богдан Бакшев. Двамата са високообразовани българи, със силни връзки, а самият Парчевич е представител на един от най-древните Чипровски родове. Още в средата на века те започват пътувания из Европа, като преговарят с австрийския владетел Фердинанд, полския монарх Сигизмунд и влашкия войвода Матей Бесараб. През 1647г. те обещават помощ на българите за организиране на въстане, което обаче се проваля заради смъртта на Сигизмунд. Двамата продължават да се борят за създаването на антиосманска коалиция, но така и не успяват да я създадат. Двамата срещат смъртта си през 1674г., но въпреки неуспешните акции те оставят зад себе си голямо наследство. Град Чипровци се е превърнал в средище на българите – католици, като заради усилията на двамата епископи, те са по-сплотени от всякога. Сред образованите започват да се зараждат идеите, в които са вярвали Парчевич и Бакшев – България трябва да бъде свободна. Българите-католици наблюдават внимателно международната обстановка и чакат удобен момент за действие. Такъв идва около 20 години след смъртта на свещениците, Ян Собиески смазва османците край Виена, а Австия, Венеция и Полша се обединяват срещу султанската държава. Към коалицията се присъединява и царска Русия. Обединените държави сами търсят помощта на завладените българи. Те знаят за славното минало на държавата им и осъзнават значимостта на участието им.

Гербът на фамилията Пеячевич

 Отговорът на Чипровци към подканата на Запада и Русия не закъснява. Австрийската армия напредва и превзема Белград и вълненията на Балканите се усилват. Българите се вдигат на оръжие под водачеството на Георги Пеячевич и се присъединяват към армията на Австрия. Бунтовниците участват в превземането на град Оршава и земите в областта Банат. Българите в Северозападна България усещат близостта на своето спасение и също вдигат оръжие срещу османците. Няколко австрийки полка настъпват срещу силите на Османската империя, те обаче не успяват да разпределят задачите сред въстаниците и султанските войски успяват да се прегрупират. През октомви 1688г, двете сили се срещат край Жеравица, където бунтовниците се изправят срещу армията на Високата порта. Към воините на султана обаче се присъединяват унгарците, начело с граф Емерих Текели и успяват да потушат кърваво опитът за освобождение. Ответният удар на империята настъпва. Чипровци и няколко съседни села са превзети, опожарени и разрушени, а населението е избивано. Оцелелите са продадени като роби. Въпреки кървавото възмездие на Високата порта, последователите на Пеячевич продължават борбата месеци наред. Те се разформироват и образуват хайдушки чети, които започват да действат из планините, а в същото време гордата австрийска армия бездейства и наблюдава съдбата на българските герои.

Въстанието на Карпош

Чипровското въстание е разбито. Българското население край бунтовния град е избивано и малтретирано, издевателствата на османците обаче не сломяват геройския дух. Австрия вече не бездейства, тя обръща войските си срещу турците и започва да превзема наред техните крепости, падат Видин, Скопие, Призрен, Щип, а Кюстендил попада под атаките на българския хайдутин Страхил войвода. В динамиката на бойните действия и кървавите схватки по бойното поле, един друг наш воевода се откроява сред масите. Името му е Петър, но е по-познат в историята със своето прозвище – “Карпош”. Той е роден в село Войница, но напуска дома си за да се спаси от мизерията. Сам Карпош обаче понася издевателствата на тиранина и решава да действа в името на свободата на своя народ. Той води хайдушка чета, която нараства изключително много по време на Австро-турската война и се превръща в сериозен фактор на Балканите. Хиляди българи се присъединяват към войските на австрийците, а близостта на западните войни кара Карпош да потърси връзка с тях. Според изворите воеводата достига Трънско(днес в Западна България), където “създава своя свободна територия”. Султанът е недоволен от дързостта му и нарежда той да бъде заловен и убит. По време на мощната австрийска офанзива обаче, Високата порта е принудена отчаяно да търси съюзници. От Цариград решават да убедят воеводата да се присъедини към тях в борбата с армията на императора. Карпош е амнистиран и назначен за управник на Македония и Кюстендилско. Българинът обаче се възпротивява на примамливите предложения на султана. Той повежда своите въстаници срещу османците и превзема Крива Паланка и Куманово. Успехите на Карпош са забележителни и между него и австрийският император Леополд започва кореспонденция.

Леополд Хабсбургски

 Воеводата получава съгласието на монарха и се обявява за крал на Куманово, като получава и документи легитимиращи неговата власт. Карпош обединява силите си с тези на Страхил войвода и двамата смело се изправят срещу турците. В армията на новопровъзгласения крал влизат около 5000 души, а  Куманово е укрепено старателно. Австрийската армия напредва и свободата на българите изглежда близо. Точно в този така важен повратен момент обаче, на Запад се случва нещо което прекратява настървението на император Леополд и го принуждава да оттегли войската си. Французите решават, че е много добра идея да следват изцяло своя интерес. Те нападат австрийците и прекъсват настъплението на войските им. По този начин оставят огромната ислямска сила да властва над голяма част от Европа, като застрашава бъдещето на всички държави на Стария континент. Резултат от “мъдрия” ход е и вековното страдание на българския народ под хомота на турското робство. С напускането на австрийските войски султанът съсредоточава огромна армия от спахии, голям еничарски корпус и 30-хилядна татарска орда срещу бунтовниците на Карпош и малка част от останалите войски на Леополд. Завоевателите напредват към Крива паланка, превземат града и избиват българите и австрийците, които го бранят. Най-голямото сражение се състои при Куманово, където съпротивата е смазана от многобройните врагове.

  Някои източници казват, че след тази победа на османците е пленен и Карпош, а други твърдят, че той е заловен по-късно, когато е избит и последния му отряд от около 200 души. През 1689г. татарския хан Герай набива на кол българския воевода и така слага край на живота му. Борбата на бунтовниците продължават кратко след смъртта на Карпош, Балчо войвода обикаля горите с четата си, като действа в района на Панагюрище и Копривщица, а по-късно слиза към Кюстендил. Срещу него също е мобилизирана огромна голяма турска войска. През 1689г. татарите на Герай избиват българите в Добруджа и принуждават голяма част от населението да се пресели отвъд Дунава. След потушаването на въстанието и възвръщането на тези територии от австрийците, на свой ред турците се отправят към същия регион и извършват страховити кланета и издевателства, като предизвикват голямата част от останалите българи също да се преселят.

Априлското въстание завинаги остава в историята като най-кървавия и смел опит на българите да отхвърлят властта на тиранина над майка България. Този бунт обаче далеч не е първият подобен за поробените българи. Позволете ни да ви разкажем историята на смелите наши сънародници, които години преди априлската епопея въставаха и въставаха срещу османците, борейки се за бъдещето на своя изтерзан народ.

Велчовата завера от 1835г.

Георги Мамарчев

 След потушаването на Чипровското и Карпошовото въстание, българския народ понася страховити последици. Бунтовнически настроените българи дълги години не могат да се отърсят от ужаса на османските и татарските издевателства над мирното население. Борбата притихва и придобива стихиен характер в продължение на близо век и половина. През първите десетилетия на 19 век обаче българите отново се изправят срещу тиранина. През 1834г. търговецът Велчо Атанасов решава, че е време родината му да бъде най-сетне свободна. Той събира около себе си кръг от заможни и важни българи, които започват да планират организирането на голямо въстание. Към бунтовниците постепенно се присъединяват хора от много български градове и села, съсредоточено около старата столица Търново. Проведени са заседания между организаторите и е приет плана за действие. Към идеята за бунта е привлечен българина капитан Георги Мамарчев – той е войник в руската армия, ползващ се с благоволението на императора. Дългогодишната му служба го прави подходящ ръководител, Мамарчев е по бойните полета още от формирането на Българската земска войска през 1811г., а през 1812г. участва в сраженията на руснаците с Наполеон Бонапарт. 

  С подобна фигура начело, подготовката на въстанието тече с пълна сила. Димитър Софиянлията – един от основните съзаклятници, въоръжава близо 2000 души, като ги ситуира около старата столица Търново. Те трябва да превземат старинния град и да провъзгласят Велчо Атанасов за княз. След падането на Търново, българите в Габрово, Елена и околността щели да се вдигнат на бунт. “Войниците” на Софиянлията били предрешени като дюлгери(строители), които уж щели да работят за да поправят разрушената варненска крепост. След падането на Царевец група въстаници трябвало да се отправят към Западна България, където да разбият турския гарнизон във Видин. Софиянлията пък щял да тръгне към проходите и да ги отбранява от настъпващите врагове. Под водачеството на Мамарчев били провеждани учения по стрелба, строй и военни маневри, а за войниците били подготвени специални униформи и знамена. За голямо нещастие обаче, еленският чорбаджия Йордан Кисьов решава да опропасти плановете на Велчо Атанасов и неговите другари. Той съобщава н османците за плана и скоро ръководителите са заловени. Пленниците са подложени на изтезания, за да посочат имената на останалите организатори. Смелите българи обаче понасят болката и не издават никого, като по този начин спасяват голяма част от съзаклятниците. Край Плаковския манастир(средище на въстаниците), се състояло кърваво сражение, в което редом един до друг се сражавали хайдути, селяни и монаси. След битката Велчо Атансов – Джамджията бил заловен. Капитан Георги Мамарчев също бил задържан, но руското му поданство станало причина той да бъде пратен в заточение, вместо да бъде убит. Малкото останали борци за свобода се измъкнали под водачеството на Иван Аврамски, но били настигнати и разбити край село Средни колиби.

  Велчо Атанасов, Димимтър Софиянлията, хаджи Йордан и Никола Гайтанджията били обесени публично в Търново. Иванаки Кюркчията бил изпратен във Видин по настояване на местния управник, сслед което бил убит. От съзаклятниците по-дълго успели да оцелеят само Андон Никопит и Георги Мамарчев.

Нишкото въстание от 1841г. – прелюдия и бойни действия

Малко преди опитът на Велчо Джамджията, в друга част на България вълненията ескалират. През 1833г. в Белоградчишко, Беровско, Нишко и Видинско населението започва да се готви за бунт, но османците успяват да осуетят намеренията на българите преди те да са препраснали в кървава схватка. Две години по-късно обаче натискът на Високата порта се оказва недостатъчен и 16 селища се вдигат срещу поробителя. Те обаче са потушени, като някои от исканията на бунтовниците като намаляването на данъците са изпълнени. В следващите четири години също не липсват опити за опълчване на волята на султана. Българите в Пирот се вдигат на два пъти, а през 1836г. Манчо Пунин вдига близо 4 000 мъже от селищата по поречието на Огоста и Златица. Вълненията в Северозапада продължили и през 1837г., когато воеводата Върбан Пенов повел съселяните си срещу османците. Всички тези малки брожения обаче били потушени от султанските войски. Хиляди въстаници загинали, но подвигът им получил необходимият отзвук.

 Няколко години по-късно, през април 1841г. избухва най-масовия бунт на българите от северозападните територии. По Великден, в село Каменица, в местната църква мирното население се събрало за празника. В православния храм присъствала и красива българска девойка, която много се харесала на родственика на Нишкия бей – Сабри Мустафа. Той обаче не можал да я накара да го хареса, нито да приеме неговата религия, затова решил да си отмъсти. Убил момата и насочил гнева си към мирните българи. Османците избили мъжете, а над жените издевателствали. Напрежението между етносите нараснало изключително. Насилието на турците породило огромен гняв сред българите, кнезът(кметът) на село Каменица – Милое Йованович, събрал съселяните си и започнали размирици. Те се разпространили из съседните селища, постепенно се вдигнали и българите от Ниш, Пирот и Лесковац. Българите били зле въоръжени, разполагали с брадви, дървета и коси, а рядко в редиците им се срещали и пушки. Сабри Мустафа се разгневил на опитите за бунт и събрал близо 2000 албанци, които въоръжил и изпратил срещу българите. Арнаутите(така турците наричали албанците) разполагали и с няколко топа.  Настанали кървави сражения в които и двете страни дали жертви. По-доброто въоръжение на неприятелите обаче наклонили везните в тяхна полза. Българите се били до последно в Каменица, отказвайки да се предадат. Близо 50 мъже, заедно с Милое Йованович били затворени в каменната кула в селото, като давали страхотен отпор, но накрая албанците надделяли и ги избили до крак. Около 230 села били плячкосани и опожарени, а във васална Сърбия емигрират близо 10 000 българи. Европа и Русия, научавайки за случилото се настояват за възмездие, османските власти обаче не предприемат почти нищо по въпроса.

Видинското въстание (Въстанието в Северозападна България) – 1850г.

Лайош Кошут

 Видинското въстание е един от големите бунтове по българските земи. Както повечето, той е силно повлиян от международната обстановка и случващото се по това време в Европа. През 1849г., след като Унгарската революция е смазана от австрийците , хиляди поляци, унгарци, италианци и германци търсят убежище и спасение в териториите на Османската империя. Сред тях е и небезизвестният Лайош Кошут, който заедно с много други съзаклятници се намира във Видин. Там те се срещат многократно с местни българи, които носят в себе си бунтовническия дух и са готови да се сражават за свободата на родината си. Видинските патриоти са силно впечатлени от личности като Кошут.  Те решават, че е време да се направи нов, по-сериозен опит България веднъж завинаги да се освободи от хомота на султана. Постепенно се оформят водачи на бунта, които решават плана за действие в Раковишкия манастир “Света троица”. Териториално въстанието трябва да обхване земите около Видин, Белоградчик и Лом.

За начало на действията е избрана датата 1-ви юни, но сраженията започват още от 27-ми май, поради предателство. В близките дни обстановката в Северозападна България става динамична. Капитан Кръстьо повежда близо 1000 българи, които нападат град Лом, но те са разбити от турците близо до града. В сражението загива и самият Кръстьо. След неговата смърт, водачеството преминава в именития водач и хайдутин Иван Кулин – кнеза. Той заема мястото на загиналия капитан и се насочва към Белоградчик, а по пътя към бойците му се присъединяват много българи от намиращите се наблизо села. Към Видин пък е устремен друг хайдушки отряд от 3 000 българи, водени от Петко Маринов. Той обсажда града и хвърля в смут османците. Скоро обаче пристига редовната имперска войска, която разпръсква въстаниците. Те се отделят на по-малки чети и започват да действат като хайдути. Междувременно, край Белоградчик хората на Иван Кулин обсаждат крепостта, макар само 200 от тях да притежават огнестрелно оръжие. “Обсадата” продължава около 10 дена, докато не пристига редовната войска от Видин. Тя разбива насъбралите се около Белоградчик бунтовници и слага край на организирания бунт. Проблемни остават единствено оцелелите, които заживяват четнически живот и започват да тормозят османците. От Цариград решават да покажат на поробения народ, че подобни действия са строго наказуеми. Над населението в Северозападна България започват репресии, хиляди българи, включително и цялото население на Белоградчик са избити.

Велчовата завера и въстанията до средата на XIX век остават завинаги в спомените на местните българи. Този спомен обаче сякаш е започнал да избледнява с годините. Макар и без особени резултати, бунтовете на смелите въстаници показват ясно, че поробеният народ не спи, той продължава да мисли, да мечтае и да милее за свободата на своята велика, изстрадала, славна България.

 Годината е 1876, денят 20 април - една паметна дата в българската история. На този ден, преди 137 години, един народ се вдига срещу цяла империя в името на едно – свободата. Героизмът, който тези наши деди проявяват е несъизмерим и трудно може да бъде описан в една статия,дори и в цяла книга. За нас,  живеещите в забързания 21-ви век българи, е трудно да си представим това, което всъщност са направили тези хора, а може би не е и нужно. Нужно е да разберем посланието, което те ни оставят. С действията си, с цялата енергия и патос, която влагат в подготовката на това въстание, личности като Георги Бенковски, Бачо Киро, Тодор Измирлиев, Христо Ботев, Панайот Волов и много други ни показват, че когато човек вярва силно в нещо, той е способен да го постигне. Да, мнозина от тях не са се заблуждавали, че шепа народ може да победи цяла империя, но те не са го и искали. Тяхната цел е била друга – Европа, а и целият свят, най-после да разберат, че там на Балканите има един народ, който иска свободата си и е готов да жертва живота си за нея. И те го постигат! Само една година след кървавото потушаване на Априлското въстание, Русия обявява война на Османската империя, а през 1878 година на картата на Европа вече съществува и държавата България. В следващите редове ще опитаме да се пренесем в онези героични времена, представяйки ви исторически факти – изводите и размислите затова заслужаваме ли днес ние тази свобода, оставяме на вас.

 Като всяко друго мащабно исторически събитие, Априлското въстание също има своите предвестници. В средата и края на 70-те години на XIX век Османската империя се изправя пред сериозни икономически затруднения. Вековната политика на консерватизъм, както и огромната корупция в административния апарат, не позволяват на Портата да се интегрира в модерния европейски свят. Заемите към европейските банки ставти все по-сериозни, заради което турската управа решава да увеличи данъците. В резултат десятъкът е увеличен на 12,5%, а данъци вече се събирали и от новородените. По традиция, голяма част от данъчните “новости” се понасят само от християнското население на империята. Всичко това дава своя логичен резултат и през 1875 година в Босна и Херцеговина избухва въстание. Междувременно, вследствие на териториалните загуби на османците през последния век, българските земи се оказват в центъра на държавата и това позволява на редица българи да развиват търговия, да се докоснат до европейското образование и да замогнат значително. Всичко това засилва още повече желанието им за свобода и така, паралелно с въстанието в Босна, в края на 1875 година се стига и до Старозагорското въстание. Макар и неуспешно, то дава ясен знак, че на дневен ред в българското общество е подготовката на масов бунт.

“Хвърковатата” чета, предвождата от Георги Бенковски

 Основите на Априлското въстание се полагат в град Гюргево, където на 11 ноември 1875 година започва да заседава Гюргевският революционен комитет. Негов председател е Стефан Стамболов, а в състава му влизат още личности като Панайот Волов, Никола Обретенов, Георги Бенковски и други. За много кратък период е изготвен и планът за действие, според който българските земи се разделят на пет революционни окръга – Търновски ( с апостол Стефан Стамболов), Сливенски (с апостол Иларион Драгостинов), Пловдивски (с апостол Панайот Волов) и Врачански (с апостол Стоян Заимов). Предвиденият пети, Софийски окръг, остава само в сферата на приказките. Заседаващите се обединяват около три дати за избухване на въстанието – 11 април, 1 май и 11 май. Така, след като са уточнени голяма част от детайлите около бъдещото въстание, участниците в Гюргевския революционен комитет се прехвърлят в България, за да започнат истинската подготовка на бунта.

 От четирите окръга подготовката е на най-високо ниво в Пловдивския. Малко след пристигането си в града обаче, дейците решават да преместят центъра в Панагюрище, защото обстановката там е по-спокойно и населението е по-активно. Главни “виновници” за започналата мащабна военна подготовка, пропаганда и организаторска дейност са Георги Бенковски, Панайот Волов и Тодор Каблешков. За съжаление обаче, в другите три революционни окръга нещата далеч не изглеждат толкова розово. Именно липсата на добра координация в действията на различните окръзи историците посочват като една от причините, довели до погрома на Априлското въстание.

 На 14 април 1876 година Георги Бенковски решава да свика общо събрание на всички дейци в местността Оборище,

Мостът “Първа пушка” в Копривщица, където избухва въстанието на 20-ти април 1876 година

близо до Панагюрище. Причината е, че високата интензивност на действия в IV-революционен окръг застрашава революционерите от изтичане на информация към турските власти. Освен това едно подобно събиране ще помогне за връзката между различните дейци. Макар и кратко, на него се вземат изключително важни решения – определено е въстанието да избухне на 1-ви май, а ако по някаква причина турските власти разберат за този план да се прибегне незабавно към военни действия. Точно така и става – османците намират в лицето на Ненко Терзийски, човекът, който да им разясни обстановката срещу определена сума пари и така на 19 април в Копривщица пристигат конни заптиета, които да заловят съзаклятниците. Изпълнявайки взетото в Оборище решение, Тодор Каблешков организира група, с която на 20-ти април напада конака и обявява началото на Априлското въстание! Именно тогава, с кръвта на заптиетата, той пише прочутото “Кърваво писмо”, с което разгласява за вдигането на българите. На същия ден въстанието избухва и в Панагюрище, а Беновски от формира конен отряд, останал в историята като “Хвърковатата чета”, с който започва да обикаля близките села, за да ги вдига на оръжие. В резултат многохилядни орди башибозук и редовна турска армия плъзват срещу въстаниците. Само за няколко дни всички въстанали населени места в района на Средногорието (Стрела, Клисура, Копривщица, Панагюрище) са потопени в кръв, а тази съдба очаква и по-късно въстаналите Батак, Перущица и Брацигово. Показателно за жертвоготовността на българите от онази епоха е това, което прави  Кочо Честименски в Перущица. Виждайки, че няма как да се измъкне от ръцете на тиранина, той слага край не само на своя живот, но и на този на жена си и децата си.

 В останалите революционни окръзи въстанието не получава така желания масов характер. В търновско голяма част от дейците били предварително блокирани от турските власти, въпреки което успяват да се организират малки чети, които да продължат борбата. Именно такава е четата на поп Харитон, която прави истински чудеса от храброст и задържа редовната турска армия близо седмица. В Сливенския окръг също са формирани няколко чети, а във Врачанския така и не се стига до реални военни действия.

Дряновския манастир

 В крайна сметка, един от най-кървавите моменти от българската история – Априлското въстание, оставя след себе си 30 000 жертви, 80 опожарени и 200 напълно унищожени села. Въпреки трагичния му развой и неуспеха в чисто военно отношение обаче, въстанието постига основната си цел – да постави българския политически въпрос пред Великите сили. През следващите месеци буквално цяла Европа заговаря, че на Балканите има един народ, на който трябва да се помогне и който заслужава свободата си. С голяма заслуга тази информация да стигне до всяко кътче на Стария континент са секретарят на американската легация Юджин Скайлър, руският виценконсул в Пловдив Цертелев и кореспондентът на “Дейли нюз” Джанюариъс Макгахан. Благодарение на всеотдайната им работа по безспорен начин са доказани всички извършени зверства, което гарантира и намесата на Великите сили в българския въпрос.

Поклон пред паметта на всички, дали живота си за свободата на България. Нека поне на днешния ден си спомним за тях и се замислим какво можем ние да дадем на тази държава, за да не бъде тяхната саможертва напразна.

Виж още: Артилерията през Априлското въстание

   В историята на всеки един народ има по едно изключително драматично и тежко събитие, което с появата си се е опитало да сломи духа на хората. Такова събитие за нас е Баташкото клане – събитие, което бележи един от най-черните моменти в историята ни. Хиляди българи губят живота си по жесток и безпощаден начин в опита си да потърсят свободата. В следващите редове ще разберете защо събитията в Батак от май 1876 година са нечовешки акт на безсърдечност и каква следа те оставят в развитието на народа ни.

„Баташкото клане“ на полския художник Антони Пьотровски

Ролята на Батак в цялостния план на хода на Априлското въстание била много важна откъм стратегическа гледна точка. В селото трябвало да се помещават складовете, в които да се събират оръжия и провизии за българите в района, но не била осигурена допълнителна отбрана, а батачани трябвало сами да се защитават. След избухването на въстанието в селото, българите, водени от Петър Горанов и Стефан Трендафилов, се справили с част от турските власти, но към тях била изпратена 5000-на професионална турска армия, водена от Ахмед ага. Захари Стоянов описва предстоящите събития по-добре от всекиго:

„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва”

Зверствата на врага принудили много голяма част от населението да се крие по къщите. Изплашени, много българи, на 2 май се укрили в Богдановата къща, предали оръжието си, като срещу това искали милостиня. Било им казано, че ще я получат, но след като се предали, били избити. Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени със саби. Паднали и водачите на въстанието. Много малко успели да убегнат, болшинството от жителите били убити в условия на огромно варварство. Захари Стоянов продължава:

„Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени — валящи се по разни кътове — и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония.“

«Българските мъченици». Картина на Константин Маковски.

Според Захари Стоянов, едно от последните убежища на българите било училището, в което се укрили 200 души. Ужасяваща била съдбата им, тъй като те били изгорени живи от врага. Голяма част от останалото живо мирно население нямало друг избор, освен да се укрие в църквата “Св. Неделя”. Светата обител би следвало да възспре врага от жестокости. Уви, това не било така. Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозуците започнали да издълбават дупки в оградата на църковният двор и да стрелят по всички там, убивали всеки който се опитал да избяга. Най-големите кланета се осъществили в нощта между 2-3 май, но не свършили с това. Защитата на църквата продължила три дни, като много от българите загинали по особено жесток начин, тъй като врагът мятал слама с газ, която възпирала навлизането на кислород.

Малкото останали оцелели в църквата решили да излязат на третия ден, тъй като съдбата им щяла да е същата като на загиналите. Ахмед ага това и чакал. Започнало безпощадно клане, като само тези, които склонили глава и приели исляма, останали живи. Те били незначителна част от всички.

Последната ужасяваща случка в Батак се случила на Дървения мост. Ахмед ага наредил всички живи от селото да дойдат на моста, за да бъдат преброени. След като това се случило, той наредил останалите живи мъже да бъдат избити, които били около 300. С особена жестокост са убити още жени и деца, като в документите подробно са описани начините, по които това е ставало, но ние искаме да ви го спестим.

Особено много дължим на консула на САЩ – Юджийн Скайлър, който е един от хората, които описват хода на Априлското въстание и по този начин Запада разбира за него. Ето какво пише той в доклада си:

“Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. [Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина.] Дъскорезниците[-градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай] реката, са всичките [изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали.] [Тук са погинали над] 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи.”

Горанова-съпруга на водача на въстанието в Батак Петър Горанов.

Друг човек, на когото дължим много е Джанюариъс Макгахан, американски журналист, военен кореспондент на Дейли Нюз. Благодарение на неговите сведения, по целия свят започват митинги в подкрепа на българското население и желанието на хората за незабавна намеса на Великите сили. Западът не можел да повярва как една Османска империя е способна на подобни жестокости и искал час по-скоро да се справи с нея. Сведенията за жертвите, които Макгахан дава са 5000, но често се говори и за 3000.

През 2007 паметта на батачани беше опорочена, заради скандал, който се появи в медийното пространство. Твърденията на изкуствоведа Мартина Белева, че събитията в Батак са се пречупили през призмата на времето, накараха обществото да се раздели на две, като по този начин за пореден път доказахме, че и най-черният и драматичен момент от историята ни можем да “омаскарим”.

Помнете Батак, българи! Помнете, че преди повече от 100 години един народ се изправи срещу поробителя с намерението да потърси свободата си. Помнете, че този народ беше борбен и беше готов на всичко, за да получи това, което заслужава. Хиляди паднаха, за да можем ние сега да живеем свободни и достойни. Помнете ги…поне това им дължим!

Въстанието на Ивайло

  Късното средновековие на Стария континент носи своите отличителни белези. Особено интересна е динамиката на събитията от XIII и XIV век, когато над Европа тегне огромна опасност. Татарската заплаха оказва унищожително влияние върху много от развиващите се и проспериращи държави. В днешното издание на рубриката “Стоманените векове” ние ще ви разкажем за един изключителен български цар, който не само се изправя, но и побеждава тази страховита сила, която върлува над цяла Европа. Той не е от династията на Асеневци, не е благородник, не е болярин, а обикновен селянин. Вероятно вече се досещате, че става дума за бунтовника Ивайло и неговото въстание. Както всички знаем, по времето на цар Иван Асен II България се прославя с изключителни военни, политически и културни постижения. След смъртта на могъщия владетел обаче, страната изпада в тежка криза. Наследниците му далеч не са така талантливи като него и позволяват на враговете да вземат надмощие. Набиращата сили Никея, както и намиращото се на северозапад Унгарско кралство, атакуват българите и завземат голяма част от териториите ми. Потомците на Асеневци не успяват да стабилизират държавата, а междувременно на хоризонта се появява нова заплаха. Докато селското съсловие страда неимоверно от феодализацията, татарските орди започват да връхлитат върху плодородните земи на майка България и да грабят от работливите българи. Общественото недоволство е огромно и именно в този момент се появява Ивайло.

 Според възприетата от повечето учени теория, той е бил обикновен селянин, който успява да обедини народа да въстане заедно с него. Други обаче смятат, че Ивайло е бил дребен провинциален благородник, тъй като е притежавал твърде голям талант на пълководец за човек от простолюдието. Каквато и да е истината обаче, фактите са на лице. Той придобива много последователи, които му се вричат във вярност и започват въстание. Първата битка на Ивайло е именно срещу татарските орди, които опустошават държавата. Нито войските на царя, нито болярите са способни да се опълчат на постоянно нападащата вражеска напаст. Бунтовникът Ивайло обаче повежда хората си срещу татарите през 1277г. и ги разбива. Популярността му расте( именно заради неговата знаменита победа. Татарите обаче не са единственият враг на въстаника, той иска да се разправи и с цар Константин Асен, който по време на управлението си позволява държавата да преживее подобно падение. Законният владетел не може да се противопостави на Ивайло, армията му се движи твърде бавно и бунтовникът успява да го издебне в засада. В хода на сражението бойците на Константин Асен му обръщат гръб, виждайки какъв ще е изходът. Те се присъединяват към въстаниците и започват да помагат на Ивайло, който по време на битката убива монарха. След тази победа обществото в България е по-скоро доволно. Бунтовникът започва да превзема наред по-важните градове в страната, които пък от своя страна започват да го наричат свой цар. Единствено Търново остава в ръцете на съпругата на Константин – Мария. Междувременно гърците следят отблизо случващото се в България. Набиращият сила селски вожд, който има и дързостта да се нарече владетел, става твърде неудобен за император Михаил VIII Палеолог. Византийският самодържец решава да се намеси пряко в избухналите вълнения в съседната страна.

Той преценява, че най-добре за интересите на държавата му е да подкрепи болярската опозиция, която се заформя срещу

Татарските орди на Ногай

Ивайло. Събитията обаче не протичат съвсем по план. Най-неочаквано царица Мария, която е и племенничка на император Михаил, решава да поеме по свой път. Тя предлага на Ивайло властта, при положение че той се ожени за нея и направи синът й законен престолонаследник. Въпреки съмненията на въстаника в искреността на Мария, той приема. Съседна Византия е бясна. Когато на следващата 1278г. сватбата се състои, от Константинопол изказват явното си недоволство. Византийците започват да наричат Ивайло свинар, а много от хронистите му лепват прякори като “лахана”(зеле) и “бърдоква”(маруля), за да покажат ясно произхода му. След коронясването на новия владетел, България вече има на престола си един сигурен и способен пълководец. Срещу него обаче са изправени много силни врагове. Във вътрешността на страната болярите все по-настойчиво организират заговори срещу Ивайло, а зад граница Византия вече води преговори с татарите за общо нападение. Срещу царя е изпратен военачалникът Михаил Глава – един от най-талантливите войни на империята, който нееднократно е побеждавал българите в битка. Търновският владетел се вдига отново на оръжие. Той се отправя първоначално към Дунава, като влиза в сражение с напредващите татарски орди и ги отблъсква отвъд реката. На другия фронт, византийците навлизат в българските земи през Тракия и се насочват към Стара планина. Михаил Глава разгръща широк фронт и повежда войските си на сеч, но срещу него застават верните хора на цар Ивайло. С много усилия те успяват да обърнат хода на битката и да победят, макар численото преимущество да е за ромеите.

 Търновският владетел, осигурил защитата си от юг, отново обръща поглед към случващото се на север. Там нещата стават все по-страховити. Този път срещу България са изпратени елитните войски на татарите от  Златната орда. Техен предводител е правнукът на Чингис хан – Иса Ногай. Този път силите на царя обаче не стигат за да се противопостави. Той е победен и е принуден да се укрепи в крепостта Дръстър, където остава под обсада в продължение на няколко месеца. Отсъствието на Ивайло и неговата усложнена ситуация дават повод на болярската опозиция в Търново да действа. В българската столица е извършен преврат, царица Мария е свалена от престола и изпратена като пленница в Константинопол, а на престола се възкачва Иван Асен III. През това време обаче цар Ивайло пробива блокадата на татарите и започва да търси възмездие. Поема с войската си към Търново и поставя столицата под обсада, докато в нея се намира Иван Асен III. Император Михаил Палеолог веднага изпраща армия, която да защити интересите на Византия. Срещу българите са направени два похода. И в двата случая, ромеите имат числено превъзходство, но цар Ивайло ги разбива. Властта на настоящия български владетел е пред сериозна заплаха и той е принуден да избяга от Търново. На негово място на престола се възкачил един от най-влиятелните боляри – Георги I Тертер. “Водачът на селяците” осъзнал, че няма да успее със сегашните си сили да се изправи срещу болярите-предатели, затова се решил да предприеме дързък ход. Той се срещнал със своя могъщ враг – Иса Ногай, предводителят на Златната орда. Ивайло помолил татарския вожд да му помогне да възвърне престола си. Ногай обаче бил верен съюзник на Византия, която не пестяла парите си, когато става въпрос за дипломация. По настояване на император Михаил Палеолог през 1280г. Ивайло бил убит в двора на татарския предводител.

Каменната стража на Ивайло – паметник по случай победата на царя над император Михаил

 Смъртта на царя хвърлила страната в десетилетия на тежка криза. България успява да се стабилизира едва при управлението на цар Теодор Светослав. Историята на Ивайло представлява един особен прецедент за развитието на Средновековна  Европа. На Стария континент, не само по българските земи, но и навсякъде, селячеството започва да въстава срещу своите феодални господари. Само в България обаче бунтовниците успяват да направят своя предводител цар, който при това се превръща и в способен пълководец. Теглото, което Ивайло носи, обаче е твърде голямо. Обграден от врагове, той не успява да излезе от клопката на предателството. Въпреки всичко, царят оставя една необикновена следа в историята ни и ще остане завинаги в нея като една изключителна личност.

Виж още: Битката при Ахелой
Виж още: Битката при Одрин

Възраждането е епоха от българската история, чиито страници са изписани с кървави въстания и погубени герои. Със сигурност много българи... Виж още »

The post Подвигът на Зайчарската чета appeared first on Българска история.

Илинденско-Преображенското въстание представлява венецът на българското националноосвободително и обединително движение. Причините, многократно изброени от различни историци, са най-вече в броя... Виж още »

The post Илинденско-Преображенско въстание — устремът на поколения към свобода appeared first on Българска история.

Годините в България след 9ти септември 1944 година са изпълнени с репресии, гонения, несправедливи съдебни процеси и жестоки убийства. Комунистическата... Виж още »

The post Горянското движение – забравената съпротива appeared first on Българска история.

Непосредствено след падането на България под византийска власт през 1018 г., българите правят опити да възобновят българската държава. След неуспешния заговор на Елемаг (български болярин по времето на Самуил) и Гавра (друг Самуилов войвода) през 1019 г. следват 20 години на затишие. Причините за това са действията на Василий II през последните години на войната и веднага след приключването ѝ, а именно: Депортацията на българи и приобщаване на български велможи към византийската аристокрация, от което следват демографски и социални изменения. Обособяването на българите по национален признак чрез църковната автономия и неизменянето на данъчната система по своята същност пък водят до безразличие и донякъде примирение у българите.

Обявяването на Петър Делян за цар на българите

Картината се променя рязко в края на 30-те и началото на 40-те години на XI в. Освен промяната на финансовата обстановка в империята, от което са засегнати българските провинции, начело на Българската архиепископия застава византиец. Този акт припомня на българите, че са обикновени поданици на василевса и това ражда първото голямо движение за възстановяване на българската държава. Води го Петър Делян.

За произхода му различните извори дават различна информация. Според Йоан Скилица той е „роб на мъж от Византион” на име Петър, наричан още Делян и е син на Роман – синът на Самуил. Михаил Деволски обаче поправя византийския летописец като посочва Радомир за негов баща и добавя, че Петър Делян е роден от брака на Радомир с дъщерята на унгарския крал. Други византийски хронисти пък наблягат на „лъжливото” родословие на Делян, позовавайки се на факта, че в Средновековието това е обичайно явление и е част от политическата идеология. Сведенията, които имаме за брака на Гаврил Радомир с дъщерята на унгарския княз Геза, дават сериозно основание да приемем твърдението на Йоан Скилица.

През 1040 г. Петър Делян, син на Гаврил Радомир, внук на Самуил и роб на някакъв византиец, избягва от Константинопол и се насочва към Белград. Причината да избере далечния северозапад е, че там най-късно е установена имперската провинциална и военна администрация. Йоан Скилица пък отбелязва, че Белград е на брега на Дунав, а отсреща са земите на краля на Унгария. И така, политическата проповед на Петър Делян пред тамошните българи, съчетана с недоволството им от замяната на натуралното задължение към империята с парично такова, наложено от Йоан Орфанотроф, довежда до отхвърляне на ромейската власт и провъзгласяване на Петър Делян за български цар.

Петър Делян и Тихомир, миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица

Той има само една посока на действие, а именно на юг. Когато преминават през Ниш и Скопие, в следствие на някои обстоятелства настъпва промяна в българския лагер. Противно на очакванията срещу водените от Петър Делян българи не се изправя управителят на България, а стратегът Драч Василий. Той е обвинен от един от подстратезите си, Михаил Дермокаит, че замисля тирания и бива заловен и хвърлен в затвор. Наследилият го Дермокаит пък бързо се проваля и избягва с войската си. Изоставените войници обявяват „апостасия”, т.е тирания и провъзгласяват за цар на България Тихомир. Той се отличава от останалите с остър ум и храброст. Така се образуват два въстанически лагера. Единият признаващ Делян, а другият – Тихомир. Това положение не може да продължава дълго, затова Делян и Тихомир се срещат по инициатива на Делян. От Скилица знаем позицията на последния: „Ако вярват, че е потомък на Самуил и са склонни да царува над тях, то да отстранят Тихомир, обратно, ако не желаят подобно решение, да премахнат него и да ги управлява Тихомир”. В крайна сметка българите решават, че предпочитат Делян и убиват Тихомир.

Оттук нататък Петър Делян започва военни действия за разширение на освободените територии. Първата стъпка е срещу василевса Михаил IV, който се намира в Солун. Йоан Скилица отбелязва, че императорът изоставя целия си обоз, скъпи тъкани и сребро и потегля към Константинопол съмнително бързо. Една част от българската войска завзема Драч, друга навлиза в Тесалия и превзема Димитриада, трета пък достига до Елада и край Тива побеждава ромеите. Към българите се присъединява и Никополската тема без Навпакт.

Карта на въстанието

След тези успешни действия в българския лагер пристига Алусиан – вторият син на Иван Владислав, който е изпаднал в немилост. Нему бива поверено ръководството на настъплението срещу Солун. Тази военна кампания се оказва неуспешна и в следствие се обтягат отношенията между Алусиан и Петър Делян. Единият не може да скрие срама от поражението, а другият – съмнението в измяна. В крайна сметка в желанието си да се реабилитира на организиран обяд Алусиан ослепява Делян, но не се възползва от шанса си да оглави българите, а потърсва убежище при ромеите.

Бягството на Алусиан бележи началото на края на българската независимост. Следват военни поражения, слепият Делян бива отведен в Константинопол, а българите отново стават поданици на василевса.

Борбата за независимост продължава повече от една година, през която византийците са изтласкани от голяма част от българската етническа територия. Кекавмен казва „Като покорил българите, царят се завърнал”. Крайното поражение нанася тежък удар върху стремежа на българите да възстановят царството си, но не слага неговия край.

Три десетилетия по-късно Македония отново става център на борбата срещу византийците. През 1072 г. Георги Войтех, потомък на стар аристократичен род, вдига ново въстание. Сведения за него получаваме от Скилица, Зонара, Никифор Вриений и Дуклянския презвитер.

Годината не е избрана случайно, тъй като Византия по това време търпи поражения във външната си политика. През 1071 г. империята претърпява катастрофална загуба в битката със селджуските турци, а в същото време норманите превземат последната византийска крепост в Южна Италия.

Въстаническите действия започват от Скопие като в помощ на българите се притичва сръбският жупан Михаил, който изпраща в лагера на бунтовниците сина си Константин Бодин и отряд от 300 души, предвождани от пълководеца Петрила. Срещу българите тръгва Никифор Карантин, управител на тема България, преминавайки през Призрен. Там пристига и заместникът му Дамян Даласин.

Константин Бодин

В сражение срещу сърби и българи византийците претърпяват поражение, като много от тях са пленени. След тази битка  Константин Бодин е провъзгласен за български цар, приемайки по традиция името Петър.

За продължаване на военните действия българската войска е разделена на три отряда – първият остава в Скопие с водач Георги Войтех, вторият се насочва към Ниш с Константин Бодин и третият, начело с Петрила, тръгва на Юг.

Българите, водени от Петрила, завземат Охрид и гр. Девол и се насочват към гр. Костур, където бива съсредоточена най-много византийска войска. Първоначално въстаниците водят успешни действия, но в последствие са разбити. Византийците, водени от Михаил Саронит, тръгват към Скопие и там водят преговори с Георги Войтех. Скоро след това обаче на помощ на Войтех се притичва Константин Бодин и в решително сражение край Косово поле българи и сърби претърпяват погром.

Така с неуспех завършва въстанието на Георги Войтех. Той и Константин Бодин са пленени. Според Скилица Войтех е измъчван до смърт. Бодин пък е заточен в Антихония, но по-късно е откупен и предаден на баща си, от когото наследява дуклинския сръбски престол. Неговата съдба повече никога не се свързва с България.

Според Михаил Псел „Те (българите) му връчили властта, след като го вдигнали на щит”. Това е византийски обичай, характерен за ранна и късна Византия, непознат на Средновековна България и позабравен през 11 в. във Византия.

Използвана литература: „Том I История на Средновековна България VII – XIV в.” – Иван Божилов, Васил Гюзелев

„Българско Средновековие” – Петър Ангелов

„Извори за въстанието на Георги Войтех” – П. Петров