Въстанието на Константин и Фружин – 1408г.
Фружин начело на българските войски
До началото на XV век Османската империя доминира Балканите и завзема големи територии. Турците умело се възползват от обстановката и междуособиците на полуострова и започват да се превръщат в голяма сила. През 1402г. обаче държавата им е поразена от голяма трагедия. Войските губят кърваво сражение край Анкара, където монголският предводител Тамерлан се изправя срещу основните сили на султан Баязид и ги разгромява по невъобразим начин. Баязид е пленен и разкарван в клетка с армията на монголеца. Осмаснката империя е хвърлена във война за престола и от ситуацията решават да се възползват двама българи – Константин и Фружин. Те обаче далеч не са обикновени бунтовници. Изворите по въпроса са категорични – двамата водачи са синове на последните царе от великата династия Шишмановци. Баща на Константин е Иван Срацимир, а на Фружин – Иван Шишман. Борбата започва от град Видин и се разпространява бързо из Северозападна България. Двамата братя обединяват поробения народ срещу османския завоевател, а зад тях стоят сръбския княз Стефан Лазаревич и влашкият войвода Мирчо Стари – бащата на Влад II Дракул. Въпреки подкрепата обаче въстанието приключва с неуспех. Сведенията за хода на военните действия са малко, като от тях става ясно само, че българите са разбити от сина на Баязид – Сюлейман. Макар и разгромени, синовете на последните Шишмановци оцеляват. Константин бяга в Сърбия, а Фружин се отправя към земите на днешна Унгария. Въпреки неуспеха, Фружин до последно се бори срещу османските завоеватели. Той често е замесван в действията срещу империята, а смъртта си среща геройски в битката при Варна през 1444г. Въстанието на двамата благородници носи след себе си големи последици. Българите доказват, че не са готови да се примирят със съдбата си, а като естествено негово продължение още през същата година в Айтос и Провадия избухват други две, по-малки въстания срещу турците.
Първо търновско въстание – 1598г.
боляринът Тодор Балина
Скоро след смъртта на Баязид, гражданската война в Османската империя приключва. На престола се възкачва неговият син – Сюлейман, който успява да превърне държавата в една от най-силните империи в света. По време на неговите наследници българският народ дълги години не успява да повтори примера на последните Асеневци. Смазващата сила на тиранина е твърде голяма и сякаш непреодолима. Българският народ изчаква промяна в международната обстановка, която да му позволи да въстане. Именно това се случва през далечната 1598г. Срещу османските сили, през 1592г. се изправя могъщата Австрийска държава. На своя страна Хабсбургите привличат много османски васали – християни, които да се сражават редом с тях срещу турците. Под пълководството на влашкия княз Михаил Витязул няколко Османски крепости край Дунава са нападнати, а към редиците на войските му се включват много българи. През 1595г. близо 2000 хайдути нападат София. Австрийците решават да включат поробения български народ в своя план. Организиран е заговор за бунт, начело на който застава никополският болярин Тодор Балина, дубровнишкият търговец Павел Джорджич, търновският владика Дионисий, както и много други висши духовници. Тези основни фигури си разделят територията на „окръзи“ в които да действат – Никопол, Варна, Шумен, Пловдив, Търново и Русе. Започва масирана подготовка, а в делото се включват и много доброволци. Австрийският император обещава военна и финансова помощ. Поводът за избухването на бунта става поредния поход на влашкия княз Михаил. Той повежда войската си и опожарява няколко важни османски крепости, като по пътя си разбива изпратените срещу него турци. Българите също започват своята борба – въстанието започва и близо 12 000 родни бунтовници се отправят на кърваво сражение. За свой водач те избират Шишман III – личност , за която се твърди, че е потомък на династията Шишмановци. Бойните действия се разпростират и правят въстанието втория най-голям опит за освобождение. Османците обаче мобилизират войските си и потушават с кръв бунта на българите. Водачите на въстанието, както и хиляди българи-участници са принудени да избягат отвъд река Дунав, за да се спасят от възмездието на поробителите. До голяма степен до разгрома на заговорниците се стига заради бездействието на австрийския император, който така и не оказва обещаната помощ.
Второ търновско въстание - 1686г.
Ростислав Стратимирович
Дълги години минават след кървавото потушаване на Първото търновско въстание. Ситуацията в Европа сякаш си остава все същата за българите. Османската империя се е вкопчила в държавата на Хабсбугите и двете страни воюват все по-често. В края на XVII век турските войски все по-стремително напредват към Австрия и през 1683г. започва едно от най-важните сражения за цяла Европа – Битката при Виена. В продължение на 2 месеца градът е подложен под обсада, а Западна Европа – пред едно от най-сериозните изпитания. Полският граф Ян Собиески обаче повежда обединените войски на Запада и се изправя срещу османския велик везир. Християнските сили надделяват и започва хегемонията на Австрийската империя над Стария континент. Разгромът на османците е поредната надежда за поробените българи. Според сведенията, в България започва подготовка за поредната борба с поробителите. Начело на движението този път застава търновският болярин Ростислав Стратимирович. За него също се говори, че е потомък на цар Иван Срацимир, но тази информацияе твърде неясна и необоснована, за да бъде приета като изцяло истинска. Той води бунта, който избухва през 1686г. в старопрестолния град. Срещу въстаналите българи обаче е изпратена редовна турска войска, с която те не могат да се справят. Няма сведения за военна или финансова подкрепа от никоя Западна държава. От старата столица до София близо 4000 българи се бият с турците, като накрая са разбити напълно. Водачите бягат и се укриват в светата обител на Рилския манастир, а по-късно се отправят към далечна Русия. Много от историците са приели Второто търновско въстание за легендарно, причината за това е, че то е описано само в един източник. Твърди се, че тази информация твърде добре обслужвала руските интереси на Балканите през ХIХ век. Със сигурност обаче бойни действия в района на Търново са водени и то през същия период, за това свидетелстват османски документи.
Първите три големи въстания срещу османците завършват с неуспех. В последствие османците не прощават на дръзналите да се опълчат българи. Въпреки тежкия хомот който налагат обаче, те така и не успяват да сломят могъщия български дух, с много кръв и борба поробения народ най-накрая успява да заслужи своята свобода. Следете публикациите ни за да научите повече за забравените въстания на България.