Петър Парчевич
Края на XVII век, след края на първите три въстания срещу турците, в България обстановката се е променила значително. Примерът на Константин и Фружин, Тодор Балина и Ростислав Стратимирович ясно говори, че българското население далеч не се е примирило със съдбата си. Годината е 1688 и в покорените територии се готви поредния голям бунт срещу тиранина. Нека разкажем малко по-подробно за прелюдията на въстанието. Изворите от периода са единодушни, че в Северозападна България по онова време постепенно са се оформили католически религиозни общности. Причините за проникването на това течение на християнството не са съвсем ясни. Някои историци твърдят, че католицизмът е пренесен от честите походи на унгарците срещу султана, или пък от западни рудари, нанесели се в земите на покорената държава. Други изследователи са обединяват около идеята, че приемането на върховенството на папата се дължи на очакваната от българите помощ от Западните държави. Северозападните територии населени с българи стават по-благослклонни към католиците. Постепенно голяма част от останалата българска аристокрация започва да вярва, че освобождението на родината е възможно, с подкрепата на могъщите католически монарси. В хаоса на динамичния ХVII век, двама българи се открояват и започват на своя глава да преговарят с големи западни владетели.
Тези “инициатори” са епископите Петър Парчевич и Петър Богдан Бакшев. Двамата са високообразовани българи, със силни връзки, а самият Парчевич е представител на един от най-древните Чипровски родове. Още в средата на века те започват пътувания из Европа, като преговарят с австрийския владетел Фердинанд, полския монарх Сигизмунд и влашкия войвода Матей Бесараб. През 1647г. те обещават помощ на българите за организиране на въстане, което обаче се проваля заради смъртта на Сигизмунд. Двамата продължават да се борят за създаването на антиосманска коалиция, но така и не успяват да я създадат. Двамата срещат смъртта си през 1674г., но въпреки неуспешните акции те оставят зад себе си голямо наследство. Град Чипровци се е превърнал в средище на българите – католици, като заради усилията на двамата епископи, те са по-сплотени от всякога. Сред образованите започват да се зараждат идеите, в които са вярвали Парчевич и Бакшев – България трябва да бъде свободна. Българите-католици наблюдават внимателно международната обстановка и чакат удобен момент за действие. Такъв идва около 20 години след смъртта на свещениците, Ян Собиески смазва османците край Виена, а Австия, Венеция и Полша се обединяват срещу султанската държава. Към коалицията се присъединява и царска Русия. Обединените държави сами търсят помощта на завладените българи. Те знаят за славното минало на държавата им и осъзнават значимостта на участието им.
Гербът на фамилията Пеячевич
Отговорът на Чипровци към подканата на Запада и Русия не закъснява. Австрийската армия напредва и превзема Белград и вълненията на Балканите се усилват. Българите се вдигат на оръжие под водачеството на Георги Пеячевич и се присъединяват към армията на Австрия. Бунтовниците участват в превземането на град Оршава и земите в областта Банат. Българите в Северозападна България усещат близостта на своето спасение и също вдигат оръжие срещу османците. Няколко австрийки полка настъпват срещу силите на Османската империя, те обаче не успяват да разпределят задачите сред въстаниците и султанските войски успяват да се прегрупират. През октомви 1688г, двете сили се срещат край Жеравица, където бунтовниците се изправят срещу армията на Високата порта. Към воините на султана обаче се присъединяват унгарците, начело с граф Емерих Текели и успяват да потушат кърваво опитът за освобождение. Ответният удар на империята настъпва. Чипровци и няколко съседни села са превзети, опожарени и разрушени, а населението е избивано. Оцелелите са продадени като роби. Въпреки кървавото възмездие на Високата порта, последователите на Пеячевич продължават борбата месеци наред. Те се разформироват и образуват хайдушки чети, които започват да действат из планините, а в същото време гордата австрийска армия бездейства и наблюдава съдбата на българските герои.
Въстанието на Карпош
Чипровското въстание е разбито. Българското население край бунтовния град е избивано и малтретирано, издевателствата на османците обаче не сломяват геройския дух. Австрия вече не бездейства, тя обръща войските си срещу турците и започва да превзема наред техните крепости, падат Видин, Скопие, Призрен, Щип, а Кюстендил попада под атаките на българския хайдутин Страхил войвода. В динамиката на бойните действия и кървавите схватки по бойното поле, един друг наш воевода се откроява сред масите. Името му е Петър, но е по-познат в историята със своето прозвище – “Карпош”. Той е роден в село Войница, но напуска дома си за да се спаси от мизерията. Сам Карпош обаче понася издевателствата на тиранина и решава да действа в името на свободата на своя народ. Той води хайдушка чета, която нараства изключително много по време на Австро-турската война и се превръща в сериозен фактор на Балканите. Хиляди българи се присъединяват към войските на австрийците, а близостта на западните войни кара Карпош да потърси връзка с тях. Според изворите воеводата достига Трънско(днес в Западна България), където “създава своя свободна територия”. Султанът е недоволен от дързостта му и нарежда той да бъде заловен и убит. По време на мощната австрийска офанзива обаче, Високата порта е принудена отчаяно да търси съюзници. От Цариград решават да убедят воеводата да се присъедини към тях в борбата с армията на императора. Карпош е амнистиран и назначен за управник на Македония и Кюстендилско. Българинът обаче се възпротивява на примамливите предложения на султана. Той повежда своите въстаници срещу османците и превзема Крива Паланка и Куманово. Успехите на Карпош са забележителни и между него и австрийският император Леополд започва кореспонденция.
Леополд Хабсбургски
Воеводата получава съгласието на монарха и се обявява за крал на Куманово, като получава и документи легитимиращи неговата власт. Карпош обединява силите си с тези на Страхил войвода и двамата смело се изправят срещу турците. В армията на новопровъзгласения крал влизат около 5000 души, а Куманово е укрепено старателно. Австрийската армия напредва и свободата на българите изглежда близо. Точно в този така важен повратен момент обаче, на Запад се случва нещо което прекратява настървението на император Леополд и го принуждава да оттегли войската си. Французите решават, че е много добра идея да следват изцяло своя интерес. Те нападат австрийците и прекъсват настъплението на войските им. По този начин оставят огромната ислямска сила да властва над голяма част от Европа, като застрашава бъдещето на всички държави на Стария континент. Резултат от “мъдрия” ход е и вековното страдание на българския народ под хомота на турското робство. С напускането на австрийските войски султанът съсредоточава огромна армия от спахии, голям еничарски корпус и 30-хилядна татарска орда срещу бунтовниците на Карпош и малка част от останалите войски на Леополд. Завоевателите напредват към Крива паланка, превземат града и избиват българите и австрийците, които го бранят. Най-голямото сражение се състои при Куманово, където съпротивата е смазана от многобройните врагове.
Някои източници казват, че след тази победа на османците е пленен и Карпош, а други твърдят, че той е заловен по-късно, когато е избит и последния му отряд от около 200 души. През 1689г. татарския хан Герай набива на кол българския воевода и така слага край на живота му. Борбата на бунтовниците продължават кратко след смъртта на Карпош, Балчо войвода обикаля горите с четата си, като действа в района на Панагюрище и Копривщица, а по-късно слиза към Кюстендил. Срещу него също е мобилизирана огромна голяма турска войска. През 1689г. татарите на Герай избиват българите в Добруджа и принуждават голяма част от населението да се пресели отвъд Дунава. След потушаването на въстанието и възвръщането на тези територии от австрийците, на свой ред турците се отправят към същия регион и извършват страховити кланета и издевателства, като предизвикват голямата част от останалите българи също да се преселят.